Човек се страхува за живота си, защото не знае нищо за Смъртта и отвъдното.
Да ме се чудиш на времето, как бързо се променя в планината. За два часа преход и дъжд ме валя, и слънце ме огряваше, и отново дъжда, а сега вече тъна в ледена мъгла. След половин час трябва да съм до хижата. Поне толкова го дават по брошурите. Уж съм стар планинар, а на тази хижа никога не бях ходил. Все си казвах, че на следващия преход ще я посетя и все някоя друга хижа заемаше нейното място. Е, след двадесет години, дойде реда ъ. След два часа трябва да съм там. После ще се настаня в някоя стая и току виж се е стъмнило. А, ето я и голямата поляна, за която се споменава в брошурката. Пътя изведнъж се разми сред тревите и изчезна. За маркировка не можеше и дума да става, защото наблизо не се виждаха никакви дървета. Когато казвам наблизо имам в предвид десетина метра, до които мъглата ми позволяваше да виждам. Наведох се ниско, за да намеря някакви следи, но уви. Човек инстинктивно прави завой наляво, когато е без ориентир, затова след извървени двадесет-тридесет метра леко откланях курса надясно, за да спазя правата линия. Вървях близо час но поляната не свършваше. Вярно е, че в мъглата се върви по-бавно, но чак пък час…, а в брошурката пише, че след петнадесет минути трябва да я премина. Изведнъж пред мене се появи най-неочаквано човек на средна възраст. Местен. Дрехите му бяха шаячни, вероятно от модерните за миналия век, с цървули. Стана ми и смешно и приятно, защото за първи път виждах човек с цървули, ако изключим мъжете от танцовите трупи, които съм виждал нерядко. Носеше овчи калпак, въпреки че бе лято. Те знаят – помислих си аз –какво се носи в планината.
-Сполай ти! – поздрави ме човека.
Този поздрав го бях срещал в писателите ни класици от миналия век и в някои приказки, но никога изречени от жив човек. Браво! Хубаво е, че има хора, които все още знаят старите български думи.
-Добър ден! – отвърнах му аз. Тръгнал съм да хижата, ама с тази мъгла май обърках пътя.
-Не си. Продължавай все напред. След малко ще видиш гората. Има пътека, която води право в хижата.
-Колко часа е пътя до там?
-Половин – един.
Погледнах часовника. Притеснявах се, че с тази мъгла щеше да се мръкне много по-бързо от обикновено. Трябва да побързам. До час няма да се мръкне. Дано да сваря светлото.
-Благодаря Ви.
Обърнах се към човека, то от него нямаше и помен. Бе изчезнал в мъглата.
Продължих пътя си и както ми бе казал странника и след минутки стигнах гората. Пътеката си личеше ясно и аз забързах обнадежден към хижата.
Пътеката леко се изкачваше по планината и на всеки завой все си казвах: Ето след този трябва да е. Отдавна бе минал един час преход, но хижата така и не се мяркаше. Взех да се притеснявам да не би да съм объркал пътя, но после се успокоявах, че друг път нямаше, а ако е имало, човекът щеше да ми каже за него. Започва бавно да се смрачава и това още повече взе да ме плаши. Ако не успея да стигна хижата, това означава че трябва да пренощувам на открито, което не е радващо. След още половин час вече едвам различавах пътеката. След няколко завоя, в почти в пълен мрак забелязах слабите светлини на сграда. Успях, зарадвах се аз. Ще спя на сушина. С много по-бодра крачка забързах към светлините. Те се оказаха малка къщичка, в които светеха свещи. Няма ток. Вероятно се е повредило нещо от този дъжд. Похлопах на една врата. Излезе някаква възрастна жена.
-Извинете, че ви безпокоя, може ли да ме насочите към хижата?
-Хижата е далече. Елате да пренощувате у нас. Лещата още къкри в канчето, ама след малко ще е готова.
Далече. Колко далече може да е тази хижа!? Отдавна трябваше да съм в нея. Дали не съм я подминал в тази мъгла!? По-разумно ще е наистина да остана и да преспя тук, отколкото да се случи така, че да не намеря хижата и да спя на открито.
-Ето, зад онази врата е вашата стая. Преоблечете се, настанете се, а аз през това време ще нарежа хляб и сланинка, а и леща ще ви сипя, разбира се.
Както бях премалял от глад, самото споменаване на сланинка и леща напълно затвърди решението ми да остана в дома на тази благородна старица.
-Вечерята е готова!- обади се старицата зад вратата. Заповядайте!
Масата бе покрита с бяла покривка, везана от краищата ъ. Вместо столове на двете й страни бяха сложени две пейки, на една от които седнах аз, а на другата старицата.
-Ако позволите и аз ще вечерям с вас.
-Разбира се, искрено ще се радвам!
-Лещата е гореща още, но ако желаете, мога да ви сипя от нея.
-Нека е гореща. Ще духам по-силно. -отвърнах й аз.
Тя се усмихна и ми сипа в една дървена купа. Не знаех, че има още такива купи, а и да има, че някой все още се храни в тях. Какви странни хора срещнах днес. Топлината на огнището ме унасяше в сън. Само да хапна и така ще се наспя…
-Обичаш ли медовина!?
-Как да я обичам, като никога не съм пил такова нещо?
-Ето стомната. Сипвайте си колкото си искате. Аз няма да ви правя компания, защото не обичам да пия. Правя медовината, само за да черпя гостите си.
-Разбирам. Само една чашка ще си налея.
-Пийте, колкото искате. Имам достатъчно. Всяка година правя, но гости все по-рядко ни идват.
Вечеряхме без да продумаме. Не ми беше удобно да я попитам, как се казва това място, защото старицата бе се съсредоточила в яденето и с нищо не показа, че иска да водим разговор, докато се храним. Културна старица! – мислех си аз. Получила е добро възпитание. Навярно и родителите й не са случайни хора. Изведнъж тя стана и каза:
-Ще се прибера в моята стая, господине. Стара съм да стоя до късно. Когато се нахраните, си легнете. Аз на сутринта като стана ще прибера. Лека нощ.
Успях само и аз да й пожелая „Лека нощ” и тя изчезна зад дървената врата на стаята си.
Медовината приличаше повече на ликьор, отколкото на вино и реших, че още една чашка няма да ми навреди, защото надали пак някога ще опитам от този еликсир. След тази чаша, сънят напълно започна да ме надвива и аз се прибрах в стаята си. Леглата бяха покрити с дебели козяци, но аз реших да не предавам традицията си, разпънах над тях спалния си чувал, шмугнах се в него и мигом заспах. В съня не чух как вратата на стаята ми изскърца и видях силуета на красива жена. Беше облечена в бяла нощна роба. Приближи се тихо до леглото, надвеси се над мен и черните й коси докоснаха лицето ми. После нежно целуна устните ми. Ах, колко прекрасна беше тази целувка! Бил съм влюбен, любил съм се с красиви жени, с жена за която бих дал живота си, но никога не съм получавал такава целувка. После момичето свали робата и се промуши до мен. Усещах аромата на плътта, докосвах с трепет гърдите и бедрата й. Бях омагьосан от страст и нежност. Любихме се безкрайно дълго. Наслаждавах се на всеки миг и на всяко нейно докосване до моето тяло. Исках този нощ никога да не свършва и да продължи до смъртта ми. Целувах очите, устните й, не спирах, защото знаех, че ако го направя, тя ще си отиде. Изпитвах непреодолима страст от нейните прегръдки. Тя сякаш знаеше какво обичам, къде да ме милват, как да полудея. Устните й обхождаха тялото ми с любов.
-Обичам те! – Чувах нейните мисли – Толкова години чакам този миг.
Отвръщах й, че не съм знаел за нея, в противен случай щях винаги да я искам и да сме заедно.
-Ще дойдеш ли с мен? – питаше ме тя впила устни в моите.
-Защо питаш!? Аз съм твой винаги и навсякъде! –отвърнах й.
-Да тръгваме тогава, че ни чака дълъг път. Там ще бъдем само двама – аз и ти. Завинаги.
Пое ръката ми в своята и потънахме в мрака на гората. Вървеше толкова уверено в непрогледната тъмнина, че аз я следвах без ни най-малко да се страхувам от това да се загубим.
Някъде извика птица. Силно и пронизващо, като ужасяващ предсмъртен вик на агне. Не беше нито сова, нито бухал, нито кукумявка. Никога не бях чувал този пронизващ крясък. Бе непозната птица за мен.
-Не се страхувай! Това е птица!- успокояваше ме тя. –Не се страхувай от непознатите неща. Когато ги опознаеш, ще се срамуваш от своя първобитен страх.
Имаше право. Дърветата постепенно изчезнаха и ние продължавахме да вървим в пустошта. Излезе студен и силен вятър.
“Става студено” – помислих си аз.
-Още малко и ще пристигнем. Там ни чака запалено огнище. – отговори ми тя, усетила мислите ми.
Продължавахме да вървим хванати за ръка.
Ставаше все по-студено и по-студено. Започнах да треперя. Втрисаше ме. Вятърът се усилваше все повече и повече. Ставаше толкова силен, че вече изпусках ръката на любимата си.
-Изпускам те! – крещях аз.
-Дръж ме! Не ме изоставяй! Моля те!
Но вятърът ни раздели. Видях как Любовта ми се отдалечаваше бързо от мен и изчезна завинаги. Душата ми сякаш се разкъса от болка и мъка. Разплаках се като малко дете загубило майка си, като старец загубил сина си, като влюбен загубил Любовта си.
—–
Години по-късно все още чувствата на тази Любов ме вълнуват. Знам, че тя ме очаква. Лекарите казваха, че едвам са ме изтръгнали от Смъртта. Някакъв мъж, ме е намерил насред гората, в спалния си чувал, но почти мъртъв от премръзване. Бил съм чисто гол и само спалния чувал бе спомогнал за моето връщане към живота. Впоследствие, когато обикалях местността в търсене на къщичката и когато се срещнах с хората от това село, от което тръгнах към хижата, ми разказаха следното поверие: когато се появи мъгла в гората, се появявал някакъв мъж в нея, с шаячни дрехи, с калпак и цървули. Той отклонявал определени хора по други пътеки, които водели до малка къщичка, в която живеела старица, майката на този човек. Този човек бил Времето, старицата Мъдростта, а дъщеря им – Смъртта. Те вярваха в тези поверия и нощем щом чуели крясък, наподобяващ предсмъртния вик на яре, означавало, че Смъртта е повлякла някого към Неизвестното. Всички те се страхуваха да излязат в мъглата. Но не и аз. Години наред се скитах в нея с надеждата отново да я срещна, но уви.
Сега съм вече стар. Не се страхувам от Смъртта, дори я очаквам, стига да бъде същата, с която някога се любех.
Аз също!
Поздрави!
Поздрави!
