„Чакай ме, тате!”

Една трогателна снимка от първите години на Втората световна война показва момченце, което се е отскубнало от майка си и тича тича към заминаващия на война баща. Фотографът Клод Детлоф прави този кадър на 1 октомври 1940 г. в канадския град Ню Уестминстър, когато колона войници от полка на Британска Колумбия заминава да се бие в Европа. Петгодишният Уорън „Уайти” Бърнард се откъсва от майка си и се затичва към баща си Джак, който марширува в колоната. Моментът, в който той подава ръка са сина си, е запечатан на фотографията, станала известна като Wait For Me Daddy („Чакай ме, тате!”)

Години по-късно става известно и продължението на тази история. Частта, където служи Джак Бърнард, след няколкомесечно обучение охранява западното крайбрежие на Канада. През 1942 г. е прехвърлена в Англия, откъдето е подготвена за участие в десанта през 1944 г. Краят на войната го заварва във Франция. През октомври 1945 г. се завръща жив и здрав в Канада, където отново се събира със семейството си.  Пет години след прословутата снимка баща и син отново се снимат заедно. Бракът обаче скоро след завръщането на Джак се разпада. Днес малкият Уайти вече е пенсионер, който живее в Тофино, Канада, заедно с втората си жена и трите си деца. През 2014 г. в Ню Уестминстър откриха бронзова скулптура, възпроизвеждаща прословутата снимка. На нея са посветени и три възпоменателни монети и пощенска марка.

„Бебето от Беслан!”

На 1 септември 2004 г. дворът на училище №1 в североосетинския град Беслан е изпълнен с деца и родители. Точно в 9 часа започва тържеството по повод първия учебен ден. Шестмесечната Альона е в ръцете на майка си Фатима Цкаева, която е довела и по-големия й брат – тригодишния Махар, за да изпрати в училище най-голямото си дете – Кристина. Само няколко минути след началото в двора нахлуват лека кола и камион, от които изкачат тридесетина въоръжени терористи. С изстрели във въздуха те принуждават събралите се хора да влязат във физкултурния салон, който бързо е миниран със самоделни експлозиви. Така започва тридневната драма за над 1100 заложници, приключила с кървава развръзка на 3 септември и донесла смъртта на 333 мирни жители, от които 186 деца.

В салона Фатима е с трите си деца. Те са заедно до следобеда на другия ден, когато терористите се договарят с властите да освободят майките с бебета. Фатима опитва да изпрати навън вместо себе си дъщерята Кристина, но водачът на терористите разбира измамата и връща голямото момиче обратно. Бебето е взето от лейтенанта от милицията Елбрус Гогичаев. Фатима успява да му каже само: „Казва се Альона!”. Той взема бебето на ръце, изнася го от училището и го оставя в сградата на районната администрация. По пътя го фотографира журналистката от вестника „Северна Осетия” Нели Бечер и тази снимка обхожда световните медии. За жалост Альона никога повече не вижда майка си – при започналия на обяд на 3 септември хаотичен щурм Фатима успява да изхвърли само Махар през прозореца на салона, който е спасен по-късно от роднини. Телата на майката и дъщеря й Кристина са намерени под отломките от срутения покрив, притиснати едно до друго.

Съдбата на Альона не престава да вълнува Нели. Тя присъства и на първия й рожден ден, съдейства за създаването на детска площадка на нейно име, присъства на нейния първи учебен ден. Десет години след трагедията тя събира отново Альона с нейния спасител Елбрус, който вече е пенсионер. Спасеното бебе не е излизало от ума му през годините – дори в първите дни след обсадата, мислейки че е останало кръгло сираче, искал да го осинови. Самият той не се смята за герой – „Просто си вършех работата”, и все още го мъчат угризения, че не са успели да спасят тогава всички деца. Срещата с 11-годишното момиче е запечатана този път от Валерий Савлаев, който придружава Нели Бечер. Днес Альона живее щастливо с баща си и новото му семейство. Има още едно братче и сестра – Кристина, кръстена на загиналата й кака.

Скитащата майка

През 1936 г. снимката, станала известна като Migrant mother, трогва Америка и се превръща в символ на годините след голямата депресия, когато хиляди сезонни работници и дребни фермери едва свързват двата края. Фотографката Доротея Ланг, работеща по това време за „Фарм секюрити администрейшън” (Farm Security Administration), случайно спира до лагер на сезонни работници край Нипомо, Калифорния. Там среща 33-годишната Флорънс Томпсън с дъщерите й. Ланг им прави 6 снимки, като обещава, че няма да ги публикува. Още на другия ден обаче прословутата фотография е на първите страници на вестниците, заедно с разтърсващата история за семейството, прехранващо се с изостанали замръзнали плодове от градините наоколо. Освен тях в лагера гладували още 2500 работници. Три дни по-късно правителството изпраща 10 тона храни, но Флорънс и семейството й вече са отпътували.

Всъщност те се озовават там случайно. Автомобилът им се поврежда до лагера и докато спътникът на Флорънс – Джим Хил, и синовете й търсят помощ, останалите почиват под една тента, където ги открива и Доротея Ланг. По-късно синът на Флорънс – Трой, опровергава думите на Ланг, но така или иначе животът им по това време не е бил лек. Флоранс, чероки по произход, е родена в Оклахома през 1903 г. Заедно с първия си съпруг – Клио Оуенс, работят като сезонни работници. Клио умира през 1931 г. от туберколоза, без да види раждането на шестото си дете. По-късно Флоръс има още едно дете от бизнесмен, преди да срещне Джим, от когото има още 3 деца. Те се местят заедно с децата от град на град, често без покрив над главите си, в търсене на сезонна работа. Едва след 1945 г., когато тя се омъжва за болничния администратор Джордж Томпсън, се установява за постоянно в Калифорния.

В самия край на живота съдбата на Флорънс отново се пресича със знаменитата фотография. През 1983 г., вече болна от рак, тя се възстановява след тежка операция в дома на сина си Трой. Грижите за нея налагат постоянна болногледачка, сумата за която надхвърля 1400 долара седмично и не е по силите на семейството. Трой се обръща за помощ към журналиста от „Сан Хосе Мъркюри нюз” (San Jose Mercury News) Джак Фоли. С публикациите си Джак успява да привлече вниманието на хората от цялата страна и фондът, създаден за лечението на Флоръс, бързо набира повече от 35 000 долара. Семейството получава и над 2000 писма. Всичко това помага и на собствените й деца да преосмислят стойността на тази фотография. „ За нас и за мама тя винаги е била проклятие. Но след всички тези писма вече изпитваме гордост”, казва Трой. Флорънс умира през есента същата година, няколко седмици след като е навършила 80 години.

Снимки:

1. Уорън „Уайти” Бърнард тича, за да се хване за баща си Джак.

2. Баща и син заедно 5 години по-късно.

3. Уорън Бърнард с внуците пред мемориала в Ню Уестминстър, увековечаващ прословутата снимка.

4. Лейтенант Елбрус Гогичаев изнася от училищния салон малката Фатима.

5. Елбрус и Фатима 10 години по-късно.

6. Фатима със сестричката си Кристина, кръстена на загиналата кака.

7. Флорънс Томпсън с три от дъщерите си, заснета през 1936.

8. Останалите кадри от серията

9. Флорънс със същите дъщери през 1979 г.

Публикувано във в. СЕГА