Постинг
22.06.2012 15:02 -
Троица братя града градяха
Троица братя града градяха
Троица братя града градяха,
деня го градят по ясно слънце,
нощя се сипе по месечина.
Троица братя каул сториха:
- Чието любе най-рано дойде,
та им донесе ранна прогимка,
да го вградиме в белана града.
Всяко си любе любе му каза,
Струнино любе любе не каза,
ами му каза много работи:
- Ой Струно, Струно, млада невясто,
утре ми, любе, рано подрани,
та си обаняй малоно дете,
та че повий и нахрани го,
и нахрани го и преспи си го,
че ми изпечи ранни фурните,
и опери си бялоно пране,
та че ми сготви ранна прогимка
и донеси ми на бяла града.
Струна невяста рано подрани,
та си направи много работи,
дето насади нехино любя,
та че си сготви ранна прогимка,
и сготвила си я, и отнела я.
Ага я видя нехино любе,
нехино любе, ником уникна,
ником уникна, солзи зарони.
Че си го видя Струна невяста,
та си на любе тихо румоня:
- Оти ми, любе, ником уникна,
ником уникна, солзи оброни?
- Ой Струно, Струно, млада невясто.
изпуснал съм си сребърен порстян,
сребърен порстян с канташи камен,
изпуснах си го в бялана града.
- Ой любе, любе, Струнино любе,
врипна ще Струна, извади го ще.
Врипнала Струна в бялана града,
да си извади сребърен порстян -
Струнини стрици, сощи девере,
камян по камян, дорво по дорво,
та си вградиха Струна невяста.
Струна невяста викна, заплака:
- Ой стрици, стрици, сощи девере,
изградете ми от дясна страна,
от дясна страна, бялана града,
да си ми храням малоно дете,
малоно дете с прясноно мляко!
МАРИНА
Предание от Златоградско. Обработил М. Станев във в. «Родопски устрем», бр. 64 от 1962 г.
Бяла нощ. Луна и звезди. Синята свила на небето е покрила могъщите върхове на планината. И тишина, тишина. А в тишината на лятната нощ мълви родопска песен. Тихо е и красиво, като в приказка ...
Седим с дядо Исмаил пред неговата колиба и мълчим. В такива вечери старецът става неузнаваем. Годините са посребрили косата, а сълзите и мъката са измили цвета на зениците му.
Старецът говори с мъртвите предмети като с живи същества и така обича планината, че без нея не може да живее. Някога, през турско време, го взели войник в Одрин. Там се разболял и избягал.
— От равнината се разболях, станах само кожа и кости ... — обича да казва той, — И избягах от Едрене ... Не мога аз без планината ...
Дядо Исмаил е роден поет. Неговите легенди и приказки извират от дълбочината на душата му. В тях той възпява ненадминатата красота на Родопа, великата народна скръб през робството и подвига на мъчениците, загинали за вяра и род...
В тая приказна вечер дядо Исмаил гледа върховете и мълчи. После очите му бавно се плъзват надолу, оглеждат Кулята и се заковават на Турчи мост. Миналото оживява ... По опърленото от жегата и вятъра лице на стареца минават тръпки.
— Видиш ли отсреща Кулята? — започва тихо дядо Исмаил и въздъхва. — Били в ония времена, когато смъртта била по-мила от живота... В една такава хубава нощ на Кулята се настанил със своя тумен [хиляда конни войника] еничари Гаази Сафедин паша, синът на страшния Енихан баба. Така. Обтегнали шатри, лумнали огньове и замирисало печеното на шиш чеверме. Еничарите се нахранили, напоили конете на реката и гьлчавата стихнала. Успокоила се и намръщената планина, утихнали дърветата, задрямали върховете ...
Ала в полунощ изпискала зурна и станът забръмчал като кошер. Бледи и още сънени влезли стотниците в шатрата на пашата и заправили теманета.
— Кръвта на баща ми Енихан вика за още гяурска кръв! — казал Гаази Сафедин и дяволска злоба блеснала в тесните му очи. — Обградете близкото село и доведете всички при моста! А ти, Сюлейман, приготви чувалите с чалмите и кауците! Милост да няма ...
продължението тук.
Троица братя града градяха,
деня го градят по ясно слънце,
нощя се сипе по месечина.
Троица братя каул сториха:
- Чието любе най-рано дойде,
та им донесе ранна прогимка,
да го вградиме в белана града.
Всяко си любе любе му каза,
Струнино любе любе не каза,
ами му каза много работи:
- Ой Струно, Струно, млада невясто,
утре ми, любе, рано подрани,
та си обаняй малоно дете,
та че повий и нахрани го,
и нахрани го и преспи си го,
че ми изпечи ранни фурните,
и опери си бялоно пране,
та че ми сготви ранна прогимка
и донеси ми на бяла града.
Струна невяста рано подрани,
та си направи много работи,
дето насади нехино любя,
та че си сготви ранна прогимка,
и сготвила си я, и отнела я.
Ага я видя нехино любе,
нехино любе, ником уникна,
ником уникна, солзи зарони.
Че си го видя Струна невяста,
та си на любе тихо румоня:
- Оти ми, любе, ником уникна,
ником уникна, солзи оброни?
- Ой Струно, Струно, млада невясто.
изпуснал съм си сребърен порстян,
сребърен порстян с канташи камен,
изпуснах си го в бялана града.
- Ой любе, любе, Струнино любе,
врипна ще Струна, извади го ще.
Врипнала Струна в бялана града,
да си извади сребърен порстян -
Струнини стрици, сощи девере,
камян по камян, дорво по дорво,
та си вградиха Струна невяста.
Струна невяста викна, заплака:
- Ой стрици, стрици, сощи девере,
изградете ми от дясна страна,
от дясна страна, бялана града,
да си ми храням малоно дете,
малоно дете с прясноно мляко!
МАРИНА
Предание от Златоградско. Обработил М. Станев във в. «Родопски устрем», бр. 64 от 1962 г.
Бяла нощ. Луна и звезди. Синята свила на небето е покрила могъщите върхове на планината. И тишина, тишина. А в тишината на лятната нощ мълви родопска песен. Тихо е и красиво, като в приказка ...
Седим с дядо Исмаил пред неговата колиба и мълчим. В такива вечери старецът става неузнаваем. Годините са посребрили косата, а сълзите и мъката са измили цвета на зениците му.
Старецът говори с мъртвите предмети като с живи същества и така обича планината, че без нея не може да живее. Някога, през турско време, го взели войник в Одрин. Там се разболял и избягал.
— От равнината се разболях, станах само кожа и кости ... — обича да казва той, — И избягах от Едрене ... Не мога аз без планината ...
Дядо Исмаил е роден поет. Неговите легенди и приказки извират от дълбочината на душата му. В тях той възпява ненадминатата красота на Родопа, великата народна скръб през робството и подвига на мъчениците, загинали за вяра и род...
В тая приказна вечер дядо Исмаил гледа върховете и мълчи. После очите му бавно се плъзват надолу, оглеждат Кулята и се заковават на Турчи мост. Миналото оживява ... По опърленото от жегата и вятъра лице на стареца минават тръпки.
— Видиш ли отсреща Кулята? — започва тихо дядо Исмаил и въздъхва. — Били в ония времена, когато смъртта била по-мила от живота... В една такава хубава нощ на Кулята се настанил със своя тумен [хиляда конни войника] еничари Гаази Сафедин паша, синът на страшния Енихан баба. Така. Обтегнали шатри, лумнали огньове и замирисало печеното на шиш чеверме. Еничарите се нахранили, напоили конете на реката и гьлчавата стихнала. Успокоила се и намръщената планина, утихнали дърветата, задрямали върховете ...
Ала в полунощ изпискала зурна и станът забръмчал като кошер. Бледи и още сънени влезли стотниците в шатрата на пашата и заправили теманета.
— Кръвта на баща ми Енихан вика за още гяурска кръв! — казал Гаази Сафедин и дяволска злоба блеснала в тесните му очи. — Обградете близкото село и доведете всички при моста! А ти, Сюлейман, приготви чувалите с чалмите и кауците! Милост да няма ...
продължението тук.
Няма коментари