Автомобилът се движеше с малко по-ниска скорост от необходимото по гладкия асфалтов път. Така Иван си навличаше гнева на останалите дори и малко шофиращи по това време. Някои от тях като го изпреварваха  му правеха знаци с ръка, все едно му показват че е луд и бързо изчезваха след това в далечината. Нямаше друг избор. Стъмваше се, а той все още не бе избрал подходящо място. Роко се въртеше неспокойно на задната седалка . От време на време наблюдаваше пътя с изплезен език и скимтеше. Явно усещаше намеренията му. Но какво можеше да направи Иван, при условие че никога не е искал куче? Една приятелка на жена му го подари на Аника по повод десетия ѝ рожден ден. Ей така, без да предупреди. Трябваше поне да ги попита тях, нейните родители. Искат ли въобще куче, имат ли възможност да се грижат за него? Нищо подобно. Тя директно го доведе и ги постави пред свършен факт.

   Аника, като всяко дете се влюби в него и нямаше начин да се откаже подаръка. Поне да беше някакво расово куче, а то: улична превъзходна, както се казва. Пък и името едно такова. Роко! По-скоро прилягаше за име на някой уличен разбойник, отколкото за куче. Кой идиот го е кръстил така? Сигурно някой, който след това е бил много доволен от своята изобретателност.  Жената твърдеше, че майка му е голдън ретривър, бащата неизвестен. Може и да е така, знае ли човек? Сигурно баща му е някой уличен помяр. С малко повече късмет Роко можеше и да го намери и да се присъедини към неговата глутница, ако има таква въобще. Макар че вече доста се отдалечиха от града и ще му бъде трудно в това отношение. Отначало Иван искаше да го остави в близкия парк, но в последствие се отказа от тази идея. Голяма бе вероятноста като се разхождат с Аника да го  засекат отново там и тя да го познае. Роко вероятно и той веднага щеше да ѝ се хвърли на врата, да я заоблизва въртейки опашка, така че това отпадна като вариант. Реши да е някъде извън града. Щеше да каже на Аника, че Роко му е избягал, докато го е разхождал в парка. Тя ще потъгува ден-два, но после ще се оправи. Той щеше да ѝ купи друго нещо за забавление. Каквото тя поиска, стига да е по възможностите му. Само не и някакво животно с което да се прескачат през деня в тесния апартамент. Едва ли щеше да има проблем. Плюс това Роко нямаше да е нито първото, нито последното изоставено куче.

   Районът покрай който шофираше му се струваше подходящ  за целта. Подаде десен мигач и отби колата леко встрани от пътя. Време бе за Роко да слиза. От тук ще започне неговия самостоятелен житейски път.  Иван отвори задната врата, но Роко не пожела да излезе. Стоеше свит на кълбо на седалката и го гледаше някак умолително с очи. Не на мен тия номера, мислеше си Иван. Взе каишката и го завърза за врата. Започна да го изтегля бавно от колата. Роко драпаше с лапи по тапицерията, но силите не му стигаха да даде нужния отпор. Ще ми надраска тапицерията проклетото псе, ругаеше наум Иван и дръпна с все сила. Роко се строполи  на земята, изскимтя, но бързо се изправи на крака. Искаше пак да скочи вътре в колата, но Иван хлопна вратата под носа му. Достатъчно време вече бе изгубил, трябваше да побърза. На всичкото отгоре вече бе тъмно. За момент някакво чувство за вина, като че се промъкна в неговото съзнание, но той бързо го отхвърли. Все пак нямаше да го изостави тук на пътя. Така можеше да го блъсне някоя кола. Най-разумно му се стори да го заведе малко по-навътре в полето и там да го пусне на свобода. Други животни мечтаеха за тази свобода. И Роко щеше да е свободен.
   Колкото и да се съпротивляваше в началото, сега той го следваше по петите. Иван не виждаше накъде ходи и мислено се упрекваше, че не бе взел фенерче. Не бе ѝ предполагал, че толкова време ще му е нужно докато избере подходящо място за да се оттърве от това куче. Крачейки така напосоки извъднъж Иван се препъна в нещо. Не можа да запази равновесие и падна. За голяма негова изненада започна да се свлича все по-надолу по хлъзгавата повърхност. Бе изпуснал кучешката каишка, опитваше с две ръце да се вкопчи в нещо, което да го задържи но така и не успя. Бе се озовал в някакво напоително съоръжение. До коленете бе затънал в тиня. Стената по която се бе свлякъл бе под голям наклон и едва ли щеше  да я изкачи обратно. Опитваше да се измъкне, но това усложни още повече ситуацията. Тинята вече стигаше почти до кръста му. Струваше му се най-разумно да остане неподвижен. Така нямаше да затъва повече, поне не с такива темпове. Започна да го обзема отчаяние. Проклинаше вътрешно себе си и това проклето куче, заради което се озова в тази ситуация.  А къде изчезна то? Няма и следа вече от него. Как можа да не види той къде стъпва. Защо няма ограда тук? Но и да е имало, някой отдавна я е откраднал. А това съоръжение е под нивото на обраслата нива наоколо и няма как да се види. Не и в тъмното.

   Шибана държава, всички така ще си умрем някой ден, мислеше си почти на глас той. Като бездомни кучета погубени от собствената си безстопанственост. Странно защо се досети точно в този момент и за сентенцията: Който копае гроб други му... Не, не! Той не копаеше гроб други му, оправдаваше се сам пред себе си Иван. Той искаше просто да се отърве от Роко, не да го убива. Но не бе ли това за него равносилно на убийство? Някъде в далечината се чуха спирачки и го откъснаха от този ред на мисли. Дали пък някой не прегази кучето в крайна сметка? Форсиране на двигател. Някой потегли с мръсна газ от място, след което шумът заглъхна в далечината.  Каква ирония на съдбата само. Иван извика няколко пъти за помощ и започна да се ослушва. Глас в пустиня. Наоколо нямаше жива душа. Пак звук от спирачки от към шосето. Миг след това клаксон. Тишина. Пак клаксон.  Явно колата все още бе спряла. Какво се случва там по дяволите? Не след дълго Иван дочу лаят на Роко и приближаващи се човешки гласове. Лъч от фенерче шареше наоколо в тъмнината.  Значи кучето все пак е оцеляло. Повдигнал глава Иван видя как една след друга се наредиха три човешки фигури около ръба на съоръжението. Бяха млади мъже. Очите на Иван вече бяха привикнали с тъмното и съвсем ясно ги различаваше . Роко лаеше с все сила, докато хората разговаряха. Не бе необходимо Иван да обяснява много, ситуацията бе ясна. Младежите се върнаха до автомобила си и не след дълго отново се появиха.  Хвърлиха в дупката единия край на току що донесеното от колата им въже . То бе за теглене на аварирали автомобили, но в случая свърши работа. С дружни усилия тримата бързо изтеглиха  Иван от тинята.

   Половин час по-късно, когато спасителната компания младежи  бе продължила пътя си, Иван все още стоеше до колата и се привеждаше в някаква прилична форма. Единият от младежите му бе подарил долнището на някакъв свой анцуг, с който да може да се прибере. Били някакви спортисти, незнайно за къде тръгнали. Така му се бяха представили, без имана, а Иван така и не успя да им благодари като хората. Бе още в шок, пък и те бързаха за някъде. В главата му звучаха все още думите на единия от тях, който усмихвайки се му бе обяснил, че не на тях трябва да благодари, а на кучето. Как  замалко те не го блъснали на шосето. То стояло на средата на пътното платно и не мърдало. Колкото и пъти да се опитвали да го заобиколят и да продължат пътя си, то винаги заставало пред колата. Усъмнили се те, че има нещо, още повече кучето било и с каишка. Слезнали  от колата и Роко ги завел до злополучното място.

    Иван се чудеше сам на себе си. Нямаше какво повече да си криви душата. Просто Роко го бе спасил в тази ситуация. Не го изостави. А самият той  искаше да го остави на произвола на съдбата! Просто не можеше да намери извиниение за своите намерения. Как да изкупи вината си пред това животинче? Струваше му се, че никога няма да може. Погледна към Роко. Той през цялото време го наблюдаваше мълчалив, стоейки до задната врата на автомобила. Въртеше доволно опашка сякаш нищо не се е случило. Явно нямаше търпение да се прибере в къщи.

Кучетата го могат, а ние хората....може би, понякога...:)))

Защото ние и до ден днешен се грижим за изхвърлено куче, защото е било болно от гана. Кучешката чума. Спасихме го.
Не разбирам хора, които могат да си вземат животинче, което после не им е "удобно" и просто да го изхвърлят на улицата да умре или да ходи "другаде де си търси късмета".
Имаме още едно по-голямо на възраст куче, това ни е второ, не сме имали намерение кучкарник да правим, но не можехме да оставим малката сладурана да умре не улицата, само защото се е разболяла (може и да не е била ваксинирана).
Ветеринарният лекар тогава каза, че това вероятно е някое от "подарените кучета", лев не си дал за него и колко му е да го изхвърлиш на улицата като се разболее или пък нещо не ти пасва. Според него човек би следвало да плаща нещо, дори и 1 лев, за да има ангажимент някакъв към животинката, а не да я брои за предмет.

Много жална история. Каквото отношението към кучетата, такова и към хората...

Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна. Провокиран бях от факта, че докато си бях в София, в квартала видях много бездомни кучета, които преди това не ми изглежда да са били такива. Покрай протестите и политиката темата за бездомните кучета не е актуална, а този проблем София си го влачи от години и едва ли скоро ще бъде разрешен. А уж сме европейци. Ама както казваш, каквото отношението към кучетата, такова и към хората... :(

На някои не им е изгодно темата да се разреши, за да могат да си пълнят джобата с отпуснати средства по разни програми.

По същия повод и темата с боклука на София е "неразрешима"! Ако си спомняш случайно това беше един от козовете на ББ, още когато беше кмет на София, че щял да построи завод за преработка на боклука. Тогава обаче Станишев нещо му пречеше (апропо, той за всяко нещо му пречеше ...) та такъв завод не се и построи.
После ББ стана Премиер, тогава вече не знам какво още му пречеше (освен Станиша, обичайният заподозрян), но за 3 и половина години пак не намери време да построи завод за преработка на боклук!
Имаше време да открива всякакви други работи - кеф ти отсечки на метро, кеф ти на магистрали, кеф ти - болници, детски градини и прочее... ама с този заветен боклук не му се занимаваше.

Причината е ясна - боклукчарската история щеше да накърни интересите на разни концесионери. Затова - айде София да си тъне у боклуко, щото ние си имаме дружки по трасето!

Същото е и бездомните кучета, кой знае какви еврофондове са "усвоили" по въпроса, ама не им се ще този въпрос да се реши! Защото падат пари оттам и все ще се намери "наш чиляк" да ги усвои!

Интереса клати феса!

Жалко само, че толкова невинни животни си отиват зян по разни "приюти" или са директно пребивани по улиците.

Нарочно пак ще цитирам горното, дано поне това да е ползата:

"Каквото е отношението към кучетата, такова е и към хората..."

защо не пробваш да напишеш някоя басня?

Много добър разказ за верността и приятелството, които често пропускаме да осъзнаем, обсебени от егоистичния си бяг към нищото... Поздрав!