Наричат го триъгълника – Кръстова гора – Караджов камък – Белинташ. Три родопски върха с почти еднаква височина, които, като че ли се оглеждат един в друг. Следи от миналото говорят за активен живот по тези места.



Ето защо хората ги определят като силно енергийни и свещени места. Дали е така или не, никой не може да твърди със сигурност, но определено това е място, където човек се чувства завладян от магията на планината.



Полегатите склонове нежно се диплят пред теб, сякаш нямат край, чак до хоризонта, а погледът ти се рее сред всички нюанси на зеленото.



Вятърът ти гали лицето и носи не само свежест , а и упояващ аромат на мента и мащерка.



Лято е и слънцето се е загнездило на яркосиньото небе, по което са се белнали качулати облаци. Пече ли, пече.



Вървим. Редуват се обширни меки поляни, по които стъпваш, сякаш летиш.



Обсипани са с диви цветя, чиито цветове очакват докосването на всяка пеперуда.


Чува се познатият звук на щурците, а скакалците са изплашени от стъпките ни и скачат встрани от пътеката.




Топло е, но бързо навлизаме в хладината на вековна борова гора, където сгорещеният въздух и маранята се заменят с мириса на смола. Ослушваш се и чуваш тишината, нарушавана само от полъха на вятъра във високите стволове на дърветата.




Цялото ти същество се изпълва със спокойствие и благодарност към природата. Незнайно каква птица се обажда от време на време.



Гората е тъй гъста, че в тъмнината щ ярките слънчеви лъчи струят като светлината на прожектор и шаренеят между дърветата.



Вървиш и очите ти не спират да се дивят, а фотоапаратът да запечатва съвършенството на всяка живинка.



Пътеката става сръмна. Отдалечаваме се от тихия ромон на реката и се устремяваме нагоре към върха.



Чуваш все по-отчетливите удари на сърцето си, сякаш никога няма да се успокои. Спираш, за да поемеш дъх и внезапно дочуваш звън на чанове.


Невероятното е, че този толкова простичък звук докосва душата ти и е причина да усетиш миналото на Родопите и да се замислиш какъв ли е бил животът по тези места преди векове.



С бинокъла улавяш тънкия дим от комините на къщите на някоя малка махала и осъзнаваш, че времето тук сякаш е спряло.

  


 Събрали сили, след кратка почивка потегляме и скоро се озоваваме пред извор. Водата му тече на тънка струйка, а вкусиш ли я, хладината щ се разнася по цялото ти тяло. Била лековита – разбираме по-късно. Мием очите си и си пожелаваме здраве.

 

Връх Кръстов е съвсем близо и скоро сме изправени пред пъстротата на тълпата.



Хора, хора, хора… Все дошли да измолят здраве и благоденствие за себе си и за близките си.


Гледаш църквата, параклисите и светия кръст и си казваш, че вярата на човек е онова, което винаги го движи напред, дава му сили и кураж, стига да е истинска и осъзната.



Затваряме за миг очи и докосвайки с ръце кръста, си пожелаваме никога да не я загубим.



Продължаваме към Караджов камък.



Движим се без усилия, защото сме на билото.




Намираме се в резервата „ Кормисош”.Гората става все по-гъста.



Краката ни порят зелената папрат, чиито широки нарязани листа се перят като перата на паунови опашки.



Внезапно пътеката свършва и като че ли от нищото пред нас изниква огромна отвесна скала.



Приближаваме я и мълчим, докато осъзнаем видяното – между два гигантски рида се е заклещил кръгъл камък.През отвора струи светлината на синьото небе.



Гласовете ни ехтят, удряйки се в скалното чудо. Нямаш обяснение – игра на природата.



По почти отвесната скала има метален парапет и нестабилна, набързо сглобена дървена стълба. Предизвикателство и адреналин! Иска ти се да се изкачиш и да погледнеш отвъд. Пленява те неизвестността. Дръзваш и покоряваш скалата.



Получаваш след няколко минути необятността на планината.



Тръгваме обратно. Мисля си за хората, които срещаме по пътя си. Толкова различни, но има нещо, по което си приличат – техните усмивки и топлият им поздрав.



Изведнъж осъзнаваш, че само в планината ние – човеците на съвремието забравяме за ограниченията в общуването и ставаме истински и първични – поздравяваме непознатия и искрено му желаем сполука.



Начало на новия ден. 



Кукуригането на петел ме събужда рано. Иска ми се да видя изгрева.



В началото на небето се появява бледожълто сияние, на фона на което планинският хребет очертава ясно своя връх. Стоя и търпеливо чакам появата на диска.



Светлината струи все по-силно, все по-ярко багри небесната шир и те приканя да отметнеш поглед заслепен. Ражда се малката огнена точка, която расте за секунди и превзема царствено света.



Денят ни е посветен на Белинташ – камъкът на познанието.



Пътеката към него криволичи – тясна и скалиста. Навлизаме в борова гора.



Спираме, защото осъзнаваме, че се намираме в един своеобразен кръг, в центъра, на който расте единственото широколистно дърво – самотно сред високите и стъмни стволове на боровете.



Странно е. Множеството хралупи в стъблото му говорят за неговата старост, а оперените му зелени клони заявяват, че въпреки годините е живо. Корените му са накъдрили почвата и приличат на издути до пръсване жили.



Закачка!



Продължаваме пътя си и съвсем скоро сме там – на скалата.



Обширна и равна, респектираща с всички следи от миналото – отвори, изваяни от човешки ръце преди хилядолетия.



Някои вдлъбнатини са по-големи и приличат на дълбоки кладенци – вероятно хранилища за дъждовна вода.




Какво ли е било това място?



Накъдето и да погледнеш е неописуемо красиво.



Тишина. Полъх. Над теб е само небето – сякаш ще го докоснеш, ако протегнеш ръце. Склоновете, между които родопчани са изградили своите селца – малки, сгушени и защитени са се ширнали в далечината.




Застанала съм на върха до българското знаме и се чувствам радостна, че съм българка.



Чува се лай на куче, което като че ли обявява края на още един ден.



Смрачава се.



На запад слънцето е огромен червен кръг и е почти готово да отстъпи място на луната.



Бавно, много бавно изчезва, като оставя само огнените си отблясъци в облаците. Пада нощта.

И аз току-що се върнах от Родопите с около 1500 снимки, които трябва да пообработя и да пусна някои от тях. Тази планина е Божествена!
Благодаря за разходката!!!

Благодаря.

някак мека сила. Много ми беше приятно да се разходя по родопските пътеки с теб.

Онзи Караджов камък ми заприлича на заклещено сърце, даже легенда ми се причу;)

Сполай, irin!

Благодаря.

Такава е Родопа, многолика красавица! Радвам се, че сте усетила същността й, могъществото и обаянието й.
И ... "светят безконечните Родопи,
прегърнати под звездния покров.
Тук самотата се преражда в извор.
Самият огън е писмо в нощта.
И всеки поглед е взаимна близост.
И всеки трепет - стих за песента..." някой го беше казал.
Поздравления за родопското дихание на цветен вятър! Благодаря

Много хубав постинг!