Живял някога боляринът Добромир. Той бил смел и добър и затова хората му го обичали и уважавали. Недалеч от кулата му имало селце, където живеела девойката Деница. Те се обичали.
Но станало така, че след една битка боляринът ослепял. Притеснили се всички, че крепостта ще остане без смелия си защитник. Повикали старата болярка Биляна, която живеела в селото. Тя казала, че боляринът ще прогледне, ако умие очите си с вода от изворчето , което се намирало на близкия връх.
Никой не се наел обаче да иде дотам – пътят бил опасен.
Тогава Деница казала : Аз ще ида.
Биляна й казала: Пътят е опасен и стръмен, ще издържиш ли?
Деница отвърнала: Ходили сме неведнъж дотам с младия болярин...
Биляна казала: Ще видиш, че когато си сама, нещата ще са други...
Въпреки това Деница тръгнала. Скоро наистина върхът й се показал в друга светлина, не какъвто го познавала. Тръните късали дрехата й, камъните сякаш я препъвали, страх все по-силно обхващал сърцето й. Накрая седнала и заплакала.
В този момент някой я побутнал за ръката. Деница погледнала и видяла млада красива жена, със небесносиня рокля, която с топла усмивка й казала: “Стани”.
- Коя си ти? – попитала Деница.
- Аз съм твоята Любов. Дойдох да ти помогна. Оттук нататък ще вървим двете.
Така и станало. Когато Деница се препъвала, Любовта й подавала ръка и я теглела нагоре. Стигнали до извора, взели вода и след време слезли при кулата.
Всички хора с голяма надежда устремили погледа си към Добромир. Деница измила очите му.. и той прогледнал!
Но когато погледнал към Деница, той не се сдържал от изненада: “Какво е станало с теб, Денице? Погрозняла си, очите ти са угаснали, дрехите ти са на парцали...”
Тогава Биляна проговорила: - Тя стана такава, докато търсеше жива вода за тебе. Ако я обичаш истински – умий нейното лице с водата, и хубостта й ще се върне...”
Взел Добромир вода и умил посърналото, изтощено лице на Деница – но хубостта й не се върнала.
Тогава Биляна взела девойката за ръка и я повела към селото. А на Добромир казала на раздяла : ”Не ти достигна обич, болярино...”